Контейнерите за боклук до блока. Тук всяка сутрин идваше жена, във вехти дрехи,слаба ,невисока, с количка, а през зимата с шейна. Преглеждаше в сместа добре нещата, отделяше полезните на вид.

Изглеждаше ми странно тя позната, в походка,маниер,гърбът – превит. Бях все зает,началник-в общината, до службата ме караха с кола. И само сутрин, точно до вратата я виждах – беше сочила. Веднъж обаче тя ме заговори. Попита ме с усмивка за часа. Невероятно близка ми се стори. И я познах – познах я по гласа. Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас. Заместваше почти една година. Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас. Цял ден на работа за нея мислих – УЧИТЕЛКАТА, станала клошар. В бюрото нещо търсех, нещо чистех- бях станал ученикът – Божидар. Не бе познала в мене ученика. Самият аз бях доста променен – солиден, тежък, лика и прилика с мастит, авторитетен бизнесмен. На заранта я чаках много рано. Прекрасно утро. Неработен ден. В боклука ми на дъното прибрано лежи кашонче, дар голям от мен. Усетих зад гърба си, че пристига. Изсипах кофата с боклук завчас. И без дори главата да повдигна, прибрах се бързо на бегом у нас. В кашончето бях сложил 300 евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад. Вълнувах се и бе ми малко нервно, но в себе си се чувствах много млад. Закусих и полегнах на дивана. На входната врата се позвъни. Излязох да отворя – никой няма. Пред прага – плик, кашончето – встрани. “Не те ли учих драги Божидаре, че всяка работа краси Човек. Дори и бедността от Бога дар е, дори и в двадесет и първи век. Нима в очите ти съм просякиня? Срамуваш се да поговориш с мен. Обратно връщам твойта милостиня и знай – ще легна гладна този ден. Не прося милост, бедността не крия. Клошар съм, няма как, не върша грях.” Това прочетох, щях да се убия. Учителката вече не видях.



Учителката
5 (100%) 85 votes
Коментари
Галерия