Как да говорим за един жив светец като, за човек който е сред нас в съвремието ни?

Той не ни гледа от височината на църковните стенописи и икони или от дистанцията на времето, а е част от нашето ежедневие. Делата му не са припознати от църквата и няма да получат официалното синодално признание. Дядо Добри едва ли ще е заслужил своето „блаженство“ според каноните на нашето Православие. Всякакви надежди в тази посока са напразни и … може би ненужни. Българската Православна Църква все още не е канонизирала Апостола, факт, твърде показателен за много неща. За нашия герой обаче това не е важно. Както не са от значение всякакви светски блага и признания. В своя почти вековен живот той е разбрал, че истинските важни неща са в сърцето на всеки и че нямат материално измерение.

Дядо Добри е избрал орисията на странничеството.

Тази почти неизвестна днес форма на служене на Бога е била популярна в миналото, по време на робството. Самият Паисий е обикалял населените места, събирайки средства за манастирите. В православната традиция, тези странстващи монаси се наричат таксидиоти. Тяхната мисия е била съхраняването на вярата в поробена България. Днес България не е поробена, тя е свободна. И явно няма нужда от светци. Защото сме свободни в своята християнска вяра, както и в безверието си. Затова да си свят човек в наше време е много, много трудно. И толкова ефимерно, че дори не можем да го осмислим. Светците в България винаги са били странници, винаги са различни. Те са хората с мисия, с цел толкова далечна от делничните проблеми, че сякаш живеят в свой свят. Вижте Дядо Добри, нима изглежда като нас? Той прилича повече на старозаветен пророк, призоваващ ни да се молим на Богородица и Господ. Облечен е с дрехи, които можем да видим в музеите, говори почти неразбираемо и с външния си вид прилича на антика, излязла от историческите книги. Брадат и с коса на фъндъци Дядо Добри е чужд, странен.

Прочетете отново предните няколко изречения – това е описанието на съвременния български светец.

Този неугледен старец е събрал над 70 000 лева дарения за българските църкви и манастири. Без да запази нито една единствена стотинка за себе си. Наивник ли е той или божи човек? Всеки има отговор за себе си и всеки отговор е верен. Но по-важният въпрос е защо Дядо Добри върши всеки едно и също пред „Александър Невски“? Самият той признава неохотно, че е сторил голям грях. Какъв? Никой не знае. С каквото и да е прегрешил, има кой да отсъди. Доброто, което върши от няколко десетилетия обаче, не може да се сравни с нищо. Не че някой му подражава. Милостивите пускат някое левче в чашката му, другите не го забелязват. Той обаче стои в преддверието на храма или отвън. Нали уж е светец, не е ли неговото място в църквата. Нашите съвременни божии посредници събират милостиня. За нашата собствена вяра. Понеже ние нямаме сили, вяра или желание. Хора, да пазим светците си! Те са ни толкова нужни сега, преди да поемат пътя към иконите и стенописите.

Можете да прочетете повече тук за неговото Житие.